0

Мишо

Posted by deni4ero on November 20, 2019 in лични |

След 15 години Мишо беше станал огромен и по-рошав от всички Мишовци, които Дорчето беше имала до сега. Беше същият нежен гигант. Същият глезен великолепен пазач. Сякаш всичко беше същото. Само Дорчето вече не беше същата. Все така слабичка, но вече прегърбена от тежестта на живота. Когато вървяха заедно, Мишо не бързаше напред, както правеше, когато беше малък, а вървеше до нея и я подпираше на моменти. Дорчето го гълчеше, че ще я спъне и ще я пребие, но много добре знаеше, че, всъщност, я пазеше. Тя все още се стараеше да управлява дома си, въпреки че децата бяха пораснали и всеки беше поел своя живот, но все ѝ се бутаха в краката, както уж им се караше и на тях. Но знаеше, че са около нея, защото я обичат и се притесняват за нея. И, въпреки че почти никога не беше сама, Дорчето се чувстваше неимоверно самотна. И това ѝ тежеше. Мишо усещаше, че тази вечер не е като останалите, когато ходеха на тяхната полянка. Виждаше я как стои на масата и сянката ѝ трептеше по стената. Огънят в огнището почти беше изгаснал, когато тя стана и излезе. Подвикна на Мишо да тръгват и се запътиха по тясната пътечка към полянката. Отново беше есен и вечерите бяха студени. Дорчето носеше със себе си одеяло, за да могат да се завият с Мишо. Нищо, че беше куче. Това им беше традиция още от първия ден, когато дойдоха на полянката заедно. Когато пристигнаха на тяхното място, Дорчето разпъна одеялото и го постла на земята. Седнаха и двамата, но тази вечер тя не му пя. Не му дърпаше ушите. Не му се караше, че е заел почти всичкото одеяло и за нейните стари кокали няма място. Само се гушна в него и заспа.

Завинаги.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.

Copyright © 2007-2019 Deni4ero's Weblog All rights reserved.
This site is using the Desk Mess Mirrored theme, v2.5, from BuyNowShop.com.