0

19/365 или Къщата на загадките.

Posted by deni4ero on January 19, 2016 in лични |

Преди две седмици получихме покана за час-два след работа, на която ни канеха да присъстваме, като мотивът беше, че ще се обсъждат важни служебни дела. Улисана в най-различни други главоблъсканици и тревоги, тотално изключих за нея. Докато не дойде време за нея.

Бяхме 5. Тръгнахме пет. Пътят до целта беше кошмарен. На шофьора ни му беше замръзнало стъклото и през част от пътя се наложи да го почистваме. Някъде при почистването си загубих ръкавицата. Трескаво се питахме и чудехме какво може да има на тази улица, че да ходим там. Гласно започнах да изреждам – два-три магазина за втора употреба, едно заведение, книжарница, която най-вероятно е затворила и къщи, както и малка община, която китно се беше намърдала в началото на улицата. Намерихме търсеният номер. Висока къща във възрожденски стил. С голям двор. А. натисна звънеца Domus Rebus и тръгнахме навътре. След всички кримални филми, които сме гледали, никак не ми се влизаше в тъмния студен двор. Между другото не само дворът беше студен. Витите стълби нагоре също бяха студени. Посрещна ни приятен усмихнат глас, който беше последван и много красиво къдраво момиче, което ни прикани да сме си оставили чантите и палтата в ей онова малко стайче. 3/4 от съществото ми пищеше от ужас, но мъжествено не си признавах. Дори не знаех за какво става дума. Красивото момиче ни даде да прочетем нещо, което тя знаеше на изуст, чес’но! Каза ни, че ще ни заключи в някаква стая, където сме щели да търсим улики, кодове, да сме отключвали катинари, пък некви катинари щели да бъдат различни от други катинари и като сме били намерили некви улики, те повече нямало да ни вършат работа и т.н., и т.н. Мозъкът ми се въртеше като спирала около всичките й думи и колкото и красиво да се усмихваше, не можех да се оттърва от чувстовто, че всеки момент ще ни хвърли на скорпионите. Фактът, че не знаех какво се случва или какво ще се случи, ако не успеем да се справим за 60 минути, ме подлудяваше. Какво се случва, всъщност, ако не успеем – не ни пускате ток, нали? Форт Бояр не излизаше от ума ми. И ме плашеше все повече. После ни дадоха и да сме подпишели, че сме запознати с всичко. О, Господи! Аз имам две деца и прекрасен съпруг, какво ми се причинява? Като за капак, ни дадоха черни превръзки да си сложим на очите. И тръгнахме. Хванати рамо за рамо. Тръгнахме пет. Знаете – каквото ти мисли съзнанието, едва ли някой друг може да ти го причини. Моето съзнание ми казваше как всеки момент ще се блъсна в някоя стена и ще се прекатуря през стръмно стълбище надолу. Стъпка по стъпка, сантиметър по сантиметър стигнахме до Стаята, в която трябваше да си търсим уликите, които да ни изкарат навън. Чу се зловещо, злокобно отброяване, махнахме превръзките и се озовахме в тъмна стая с безкрайно слаба приглушена светлина, от където започна приключението, наречено Domus Rebus. Посрещна ни красива френска мелодия, която ни съпровождаше през целия път на търсене и намиране на следи, кодове и знаци, чрез които да излезеш от стаята …

Страхотно преживяване! Препоръчвам.

След като се прибрах вкъщи и разказах, Деница пощуря от кеф и желание и тя да отиде. Не спря да говори цели 1.58 минути за това. Добре, че заспа, но съм убедена, че утре пак ще крои планове за това. Просто имах невъздържаността да й кажа, че може да й организирам там рождения ден. И това ще е наистина невероятно преживяване!

Идете и вижте …

 

 

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

Copyright © 2007-2017 Deni4ero's Weblog All rights reserved.
This site is using the Desk Mess Mirrored theme, v2.5, from BuyNowShop.com.