8

Фон Отворкови

Posted by deni4ero on February 16, 2014 in лични, фон отворкова |

 Има дни, в които, колкото и да си изморен … продължаваш да бъдеш изморен. Само защото си се хванал на хлапетата и си играл с тях на гоненица. Не бях тичала, сигурно, от две години. Не говоря за сутрешното тичане до градината, училището, работата и обратно. Говоря за онова дивашко тичане да ги хванеш, докато те тичат като бръмбари, на които, като им светнеш лампата и тичат през глава в шест различни посоки. И се кискат. 

Всичко започна много невинно. Първо те се наговаряха да ми отвлекат вниманието и да ми вземат очилата. Изготвянето на плана не им отне много време. Беше нещо от сорта на : “Любо, слушай сега какъв е планът! Ти ще отлечеш вниманието на мама, докато аз мина от другата страна и ще й взема очилата!” Речено-сторено. Идва Любо нахилен и докато се радвам на слънчевата му усмивка, Деница прелетява от другата страна, хвърля ми нейното яке върху главата, като в същото време ми взима очилата от главата. Останах много изненадана от тази атака. И впечатлена. Разбира се, те се поздравиха за добре свършената работа с “дай пет!” и плановете за набези продължиха. Ред е на баща им, който през това време се заиграваше с топката и засенчваше Божинов. Валери Божинов. Не, че ми е мъж и се хваля, ама много ми е добро момчето! Върза ми очите на фльонго.

Та на въпроса. Планът, явно, вече беше готов, когато двете хлапета с прибежки и с припълзявания притичваха от стълб до кльощаво дръвче, криейки се зад тях(все едно Обеликс да се скрие зад бреза), когато изведнъж Деница небрежно се доближи към него с думите: “Тате, какъв великолепен ден!”. След това плесна три пъти с ръце и започна да подскача, за да скрие очите на баща си. Любо, при дадения знак с пляскането, се хвърли като тигър в атака в краката на баща си, взе топката и кискайки се, се оттегли. 

Беше време да взема нещата в свои ръце. Станах и се затичах към тях. Колкото и леко да се чувствам, ключове и телефони по мене, леко затрудниха, иначе тъй изящното ми придвижване по плочките. След като потичах доволно и ги хванах няколко пъти, сърцето ми отиде в гърлото, седнах и казах на чист български: “гейм оувър!” Разбира се, най-голямата ми грешка беше самото ставане и хукване да ги гоня. Сега вече си спомням защо не съм тичала толкова време …

На тях не им беше достатъчно, че ме измориха, измориха още изтощиха, мале, ами и започнаха любезно да ме подканят:

– Айде, бе, охлюв! Не можеш да ни хванеш! – дори не ги и погледнах. Все още си търсех сърцето по трасето.

– Не можеш да ни хванеш, безпомощна торба с кокали! – как да не ги обичаш …

 

😀

8 Comments

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.

Copyright © 2007-2019 Deni4ero's Weblog All rights reserved.
This site is using the Desk Mess Mirrored theme, v2.5, from BuyNowShop.com.