за любовта и още нещо …

Рядко се свъртам тук напоследък. Общо взето трудно си намирам място(пак напоследък). Събитията в страната ме карат да ме е срам, че съм родена тук, малкият бубал не иска да яде в градината (щот е много отворен), тва, онва … въобще … Но сега ми е хубаво. Една дама(както би се изразила Деница) е щастлива, което допринесе и за моето усмихване. Все така да е!

Като казах ‘Деница’, нейният обожател е доста настоятелен. Един запъртък, дето е една глава под нея, ама настоятелен. Хубавец е, не мога да си изкривя душата

- Мамо …

- Деница, затваряй веднага устата и очите и заспивай! – викам от другата стая.

- Ама, искам да ти кажа нещо хубаво … – не се предава хлапето.

Аз, борейки се с Любо и неговата хигиенизация, хич не съм в настроение за каквито и да е новини в момента. Но тя е упорита и без никакви увъртания крещи:

- Момчето, което ме целуна се казва Венциии(някой си) – информацията е споделена след една седмица крънкане и питане как се казва тоз мамин хубавец.

Всеки ден получавам сводка как Венци целува дъщеря ми или искал тя да му досажда и коментарите са: ‘сигурно се е влюбил в мене, докато съм рисувала … ‘, “казах му 8 пъти … да не кажа 9, да не ме целува, че малко се срамувам от момчета, ама той не престава …” Оттук нататъка започва моята гавра: “И квооо … хубав ли е, с ква коса е – черна, руса, розова, с какви очи е …” “Хахахха, абе, мамооо, разбира се, че е с черна коса и устата му е ей такава(и криви устнички да покаже) и всички дами много го харесват.” Това вече ми присветва и питам: “А той всички ли целува?” “Не! Само мен!”

Мдааа …