Bzzz

Както всяка година след буря, идват службите и се започва неколкодневно целодневно орязване и подкастряне на дървесните корони, докато не започнат да дълбаят навътре в земята чак. Кошмарно е. То не е бръмчене, то не е чудо. Ама, нейсе, за благото на обществото е и неговата безопасност. Та си траем. Въпреки че, според Деница, изглеждало, че под огромните раззеленили се клони имало затрупани хора и приличало на джунгла така. Иди обяснявай после … квото не ти вярват.

За друго ми беше думата. Както всеки ден, отиваме при татко на двора. А, у, Любо си изкара количките, мотора, паркира си ги и се захвана с други дивотии, татко ме прати да му купувам лекарства и аз като добра и горда майка се забавих доволно в аптеката да попитам туй-онуй. Например: “Бе, нещо са им запушени нослетата на хлапетата … и се опитвам да издухам носа на малкия, слагам кърпичката на нослето и казвам: “Духай силно.” Той седи и гледа с ония големи очи. Аз пак: “Духай силно! Като Слон Балон”. А Любо казва: “А-а-а-пчу!” Сестра му го научи. И сега а-а-а-пчу-хат на поразия вкъщи за щяло и нещяло.

И за това не ми беше думата. Прибирам се най-накрая при хлапетата и дядо им. Бре, не са на двора. Че и вратата затворили. Влизам, питам, пчели имало. Ъ. Че па толкова ли много. Излизам смело до вратата и бързо влизам вътре. Половината двор почернял от пчели, които жужат сърдито. Мчи аз де блях, кога влязох в двора и не ги видях – почесвам се по главата недоумяващо. И веднага си споделям компетентното мнение, че тия, дет режат дърветата, са бутнали некой кошер и те, буквално, за отрицателно време направиха чисто нов дом. Обадих се на 112, биде ми предадено, че ще алармират службите и след няма и 10-на минути 112-каджиите пристигнаха. Очарована съм от бързината, с която пристигнаха. Споделиха, че на ден по два-три пъти ги викат, за да премахат кошери. То тва не било още кошер, де, ма да го махнели, че, щом почнели да събират мед … или, квото там казаха. Бях заета да снимам. Не, че се получи нещо А Деница изпадна в луд страх. Дори врата да сме били заключили. На дълго и нашироко обяснявахме, че няма страшно и т.н. Накрая хлапето заключи: “Сега. Трябва ни план. Дядо, слушай! Първо, спри да се притесняваш! Второ. Да се обадим на техниците да дойдат да го махнат тоя кошер. Трето. Как пък точно тук го сложиха, ми не в двора на лелята с червената коса …” whew …

 

Айде, да ни е честита и добре дошла пролетта