43

Деница vs ALL

Posted by deni4ero on April 5, 2011 in благодарско, лични |

20.03.2009   Дени – ALL   0:1 Ами, сега?

27.04.2009   Дени – ALL   1:0 Галактическата победа

09. 2009      Дени – ALL   1:0   “Превъзходен костен мозък!” – каза др. Спасова

12.2009       Дени – ALL    1:0   странна работа, ‘ма хубава 🙂

2010         Дени – ALL    1:0   просто усмивкаи кошмари

20.03.2011  Дени – ALL   1:0

Мислех така да го оставя. За мене датите и статиите говорят всичко. Днес четох разказ на една друга майка, която е нямала нашия късмет. Изби ми херпес от прочетеното. Две години се пазех и умишлено не четях нищо никъде, за да се предпазя, иначе щях да полудея съвсем. Отделно познавам и други, които също нямаха този шанс да дочакат края на терапията и да кажат с леко отпуснато сърце – ‘свърши се!’
Веднъж, когато си се докоснал до смъртта по един или друг начин, осъзнаваш колко е ценен животът. Осъзнаваш колко са ценни хората. Осъзнаваш горчиво как с лека ръка, безотговорно пилееш това, което ти е подарено. Това, което е най-ценното. Това, което не си заслужил, но го имаш по милост. Животът ти. Живот, който разпиляваме всеки ден в напразни надежди, в глупави маловажни спорове за имоти, храни, дрехи, разпиляно его, а забравяме да се радваме на това, което имаме тук и сега. Оценяваме щастието си, любовта си, човекът до нас, децата ни, родителите ни, приятелите ни едва тогава, когато или сме на път да ги загубим, или, уви, вече сме загубили. Тогава се втурваш през глава да търсиш, да искаш да обърнеш света, да се сближиш, да наваксаш … жалка картинка … сме понякога хората, но имаме шанс да се поправим …

Моето дете победи левкемията 🙂 Както и преди съм писала – с много рев, с много викане, с много каканизане … Тя, практически, се научи да говори в болницата. Като ‘не’ и ‘моля’ ги доусъвършенства там. Трудно ми е да говоря сериозно за това. Свикнала съм, някак, всичко да обръщам към веселата страна. И сега силно ме влече нататък … Явно е некъв бъг … Та, ухааа, ехааа … Дени победи! Боже, толкова емоции и реакции изкачат в главата ми от “ALL bite the dust!” до дивашко скачане и викане с нечленоразделни звуци. Много съм задобряла на тях в контактите ми с хлапетата. Това преминава към в началото тихо, кротко, напоително сълзоотделяне до бурен разтърсващ рев, който и да ме питате що, и аз нема да имам логичен отговор. Много емоции, другари, много нещо. За две години дъщеря ми порасна и постоянно се хващам, че си повтарям мантрично,  за да не я ошамаря: “тя е на 4, тя е дете, тя е на 4, тя е дете”, взимайки я постоянно за голямо човешко същество, което не е и което аз едва ли някога ще бъда. Дъщеря ни ни научи на толкова ценни уроци, които ние и да ни ги напишеш на челата с червен молив, пак трудно бихме усвоили.

Мислех си, едва ли не, че нямам право да се радвам, че дъщеря ми премина през това изпитание леко в сравнение с другите деца, но не. Верно е, че има по-тежки случаи от този на Деница.  Дори и една майка така ме посрещна веднъж на терасата в отделението, още в началото  😀  “аааа, вие не сте толкова тежък случай” или нещо от сорта. Сигурно е така. Но това не пречи детето ми да беше между живота и смъртта и ние, като родители с бате, да не се притесняваме. Признавам, че не ни беше лесно, особено на хората около мене. Изпадах в паника при всяко нещо, което можеше да влоши състоянието, да доведе до рецидив(даже за около седмица имаше и такива съмнения, но, слава богу, не се оправдаха), живяхме две години в … смело мога да твърдя, пълна изолация, която влуди всички около мене. Не можех да си позволя нещо да й се случи отново, и то само защото съм била егоист. Надявам се да ми простят хората, които са се почувствали засегнати от отказа ми да се видим. Не е било лично 🙂 Пак закопах надолу 🙂  Затова ще си остана верна на себе си и ще кажа, че Деница не дава доктори-мъже да я преглеждат 😀 Гледа ги лошо, не дава да я докоснат. А се е осмелил някой, а е отнесъл лош поглед. За сметка на това така се лензи на сестрите и докторките …разтича се чак …

Всичко приключи положително благодарение на прекрасния медицински екип, на който попаднахме, а именно – др. Стоянова, др. Спасова, др. Мумджиев, др. Бурнусузов, сестрински екип в детското онкоотделение на ВМИ-Пловдив, както и с подкрепата на всички вас, които бяхте до нас 🙂

Слава Богу за всичко! За това, че хлапето ми е диво, което няколко пъти беше отбелязано от др. Стоянова като плюс, че това ще й помогне да не се остави на болестта. За това, че попаднахме на прекрасен медицински екип. За това, че съм благословена с невероятни приятели 🙂

Поотплеснах се по-горе, галиба … 🙂



 

43 Comments

Leave a Reply to Dimitar N. Mitev Cancel reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

Copyright © 2007-2017 Deni4ero's Weblog All rights reserved.
This site is using the Desk Mess Mirrored theme, v2.5, from BuyNowShop.com.