*
6

Приказка

Posted by deni4ero on May 1, 2016 in лични |
kkkkk

През годините смело и нагло съм размахвала (иначе съм смирена) пръст в стил: “А, ти, българино, повярва ли в Бог?”, но днес искам само да кажа: “Благодаря Ти, Боже! Ти Си прекрасен!” или както казва сина ми: “Исусе, Ти си най-готиният баща!”

Нека ви разкажа една приказка:

Имало едно време един цар. Неговото царство било много далече. Стигало до облаците и още малко отгоре. Той бил много добър. Всички негови поданици го обичали. А той ги обичал още повече. Мирът, красотата, радостта можели да се пипнат с ръка. Толкова осезателни били. 

Царят обичал царството си, но имал едно специално място, на което много обичал да ходи привечер. Там се намирали любимите му хора. Отивал при тях, за да си приказва с тях. За да напълни душата си с любовта, която им бил дал.

(Виждате ли, любовта се оказала кръг без край … то кой ли кръг има край, но да продължа с приказката …)

Веднъж един от поданиците на добрия цар завидял как всички толкова много го обичали и поискал и него да го хвалят колко е готин, но понеже завистта вече го била завладяла, този поданик не усетил как в сърцето му и душата му изгарят всяка частица доброта, която имало в него. И така, той решил да направи бунт и да свали добрия цар от трона. Уговорил и други поданици. Лъжел как добрият цар изобщо не бил толкова добър и как, ако той, завистливият поданик, стане цар, нещата изобщо нямало да стоят така. 

Накратко, бунтът на завистливия поданик не успял и той и всички негови подръжници били изгонени от царството.

Завистливият поданик започнал да крои планове как да си отмъсти на добрия цар. Той знаел за слабостта му към хората и решил да го нарани, като ги отрови с лъжите си.

Речено-сторено. Те били излъгани и пренебрегнали всички съвети на добрия цар. Когато той разбрал това, бил много наранен и съкрушен. Но любовта му била по-силна от болката и изготвил план как да си върне любимите хора. 

Лъжата на завистливия поданик не само съкрушила сърцето на добрия цар, но и пленила душите на любите му хора.

По онова време (както и днес), за да се случи нещо хубаво, се искало жертва. Да жертваш нещо любимо, за да постигнеш нещо. Например да оставиш джиджания си телефон, за да бъдеш със семейството си, което днес го има, а утре?

Жертвата, която добрият цар трябвало да направи, била да пожертва своя любим син. Неговият син бил толкова готин, толкова добър. Бил “душата” на царството. Всички го обичали. Бил прекрасен. Добър. Весел. Смел. Могъщ. И най-красивият момък в цялото царство. Той също обичал любимите хора на татко му. Всеки ден бил с тях. Говорили си, докато се разхождали из прекрасната градина, в която живеели. Плували. Състезавали се кой ще направи най-бързо венец от цветя. Гонели се с пчелите. Галели лъвове. Опитомявали калинки и куп други юначества. Едва ли са правели мармалад от шипки, но и това ще го разберем, като питам автора на приказката. Били BFF – най-добри приятели форевъ’, демек. 

Този любим син също бил сломен от загубата на любимите си приятели. И не му трябвало и секунда време за размсисъл, за да каже, че той ще се принесе в жертва, за да бъдат спасени и изкупени от робството на завистливия поданик.

Отново речено-сторено. Любимият син отишъл в царството на завистливия поданик и се предал в ръцете на злите слуги, които до не отдавна били негови и на татко му поданици.

Преди да се предадае обаче, любимият син се разходил из царството на заядливия слуга. Видял неговите любими хора как страдат. Сърцето му се късало от тревога и скръб от мъките им и само любовта му към тях го накарала да остане твърд в решението да даде себе си в жертва, за да ги избави от ръката на злия слуга и да си ги върне в къщи при добрия цар. Каквото и да му коствало това. А то му коствало огромни болки, късане на месо, обиди и унижения, забиване на тръни в главата му, жажда до смърт, болки, които нито едно тяло не можело да понесе. На всичко това го подложил злия слуга, защото си мислел, че, като убие добрия син, всичко ще приключи и той ще стане велик. 

Убил го. И това била голямата му и последна грешка.

Добрият цар проронил сълза, която тежко се ударила в земята и прозвучала като тътен. Сърцето му глухо изръмжало. Земята потреперила. Бяха посегнали на любимия му син. 

Неговата смърт била начин да откупи душите на любимите си хора…

… … … … … … … … … … … … … … … … … … … … … … … … … … … … … … …  

За да спази всички закони, след три дни царят съживил своя син. Това предизвикало небивал празник в царството. Всички се радвали и хвалели своя цар. А още по-голяма била радостта на всички, когато синът се прибрал при тях по-величествен и по-добър от всякога и им казал да се приготвят за най-големия празник – посрещането на любимите им хора. Да! Те идвали след него. А той избързал, за да приготви домовете им, трапезата и да прегърне татко си …

 

 

 

1

Печелбарство, гавра или що.3?

Posted by deni4ero on April 11, 2016 in лични |

Не съм и мислила, че това заглавие някога ще има продължение, но уви , дойде и третата му част. Първата е тук, втората е тук.

В първата се обяснява какво е едно специфично заболяване – левкемия и липсата на лекарства за него в България, причините за липсата му, както и действията, които сме предприели за набавянето им(неуспешни, благодарение на държавата България).

Във втората се обяснява как тогавашният министър на здравеопазването нагло излъга, че лекарства има. Разбира се, не беше осъден за това. Нито и по последващите му обвинения.

Днес съм, мека казано, бясна на Фонда за лечение за деца в чужбина, които освен да взимат некви заплати там някъде, не правят нищо друго. Нищо. Извинявам се на родителите, които са получили неговата подкрепа. Радвам се за тях. Но страдам за тези, които по субективна преценка, не могат сега да се радват на децата си.

Поводът за днешното ми огорчение е следната новина –  “Да обречеш на смърт 4-годишно момиче, защото има сестра” – може и да ви звучи зловещо, но това е истината за работата на Фонда. Толкова подвеждащо заглавие … За да бъде направена трансплантация, и то успешна, трябва да имам максимум съвпадение на костния мозък с този на пациента. (Едно от любимите ми деца герои – Тилия – нямаше този шанс – от брат, майка и баща нито един от тримата имаха пълно съвпадение … Но и те си останаха да чакат милостта на Фонда и не я дочакаха … )

Вижте, ако условията в България за една такава операция, както и последващите манипулации след нея, бяха на НИВО, никой родител нямаше да се натиска да търси чужди клиники, стотици хилиди левове, притеснения, разбиващи сърцата им дали “ако не бяха закъснели само с един час, щяха левкоцитите да са по-ниски, да не я боли, да е жива …”

Никой нямаше да си го причини. Никой нямаше да го причини на детенцето си …

Беше създадена група Държавата да възстанови безплатните лекарства за онкоболните деца, за да се фокусира и канализира цялата ни работа и енергия, доколкото можем като гражданско общество и загрижени родители и приятели да направим нещо. По време на борбата с тази безумица се свързахме и с покойната вече Теодора Захариева (изключителен човек). Наистина вярвах, че тя ще ги убеди да са по-човечни. Уви, отиде си без време … Много деца си отидоха без време …

Единствените отговори, които получавахме, бяха формални отговори от секретарката Соня Не-й-помня-фамилията как знаели за съществуващия проблем …

А иначе Любо днес трябваше да знае стихотворението “Аз съм българче”. Трудно ми е да го науча на “Аз съм българче и расна в дни велики в славно време …”

 

12

Аромат

Posted by deni4ero on April 5, 2016 in лични |

 

ЛюлякОбичам аромата на свежо – люляк, салата(магданоза в салатата, де), пилешки бутчета, живот …

С Деница набрахме малко люляк днес. Толкова ароматен … За секунди изпълни цялата стая … докато батето не си взе чесън … но, пък, и той влиза в графата пролет и свежо. Тъй като не съм добър фотограф, няма да ви снимам прекрасния букет, но ще се постарая да ви го опиша. Цветът му е плътно лилав. Наситено лилав. С нюанси. От онова лилаво, заради което се влюбваш в самия цвят лилаво и което знаеш с цялото си естествено, че ТОВА Е ЦВЕТЪТ!

Ароматът му е по същия начин завладяващ – топъл, нежен, разпръскващ из въздуха копнеж по онази вечност, за която си създаден.

 

За аромата от пресни краставици, магданоз и печени пилешки бутчета няма какво да ви говоря. В него можете сами да се ориентирате 🙂

Остана ароматът на живот. Ароматът, който носи живота. Мога още да си играя с думите, но замисляли сте се какъв е ароматът на вашия живот? А какъв бихте искали да бъде? От къде можете да си вземете ароматизатор? Предстои ни един велик празник – Велик Ден. Възкресение. Знам, че има хора, които се подготвят за него, като постят. Други се ограничават в правенето на различни неща. Хубави са тези неща. Обаче … ако липсва вярата в Този, Който е причината за този празник, имат ли те смисъл? И какъв аромат разнасят тогава?

Аз също постя понякога от неядене, от пиене на кафе, от правене неща, които се опитват да ме превземат и те да бъдат моя бог, вместо Бог да бъде моят Бог.

Но искам ароматът, с който ухае моят живот, да бъде аромат от вечността. Аромат, който ще стопли и който ще привлече сърцето ти към Бог – изворът на моя живот 🙂

2

15 февруари

Posted by deni4ero on February 16, 2016 in лични |

След като запознах децата с част от творчеството на TobyMac и те бидоха зарибени искам да ви попитам един въпрос – Знаете ли какъв ден е 15 февруари? Без да питате Гугъл 🙂

А знаете ли на черешова задушница какво се прави? Освен че се ядат череши, очевидно. А на Игнажден? Винаги се обърквам кога се ядеше сирене, кога се взимаше комка, кога трябваше да си сложа червен конец на ръката, за да ме подмине злото, с кой крак трябваше да прекрача прага си на излизане, за влизане тотално се изгубих, в кой ден не трябваше да пускам пералня, щото щяло да ми върви на … дори не помня на какво. И още – има международен ден на усмивката, на смеха, на прошката, на влюбените, на разлюбените, на пияните, не секретарките, на IT-тата, call center-овете дори имат цяла седмица ( 😉 ) , ден на труда, ден на спасението от бобри в задния двор, ден на русалки, ден на дяволи, пардон вси светии, ден на заробването  и безброй още дни. Не отричам, че има и хубави такива, които са повече за повдигане на настроението или хубавата българската думичка енерджайзър.

Но знаете ли какъв ден е 15-ти февруари 🙂 Ще ви помогна. Това е Международен ден на деца с онкохематологични заболявания. И няма лошо да не го знаете. Ще ми се хич да нямаше такъв ден, но го има. Той е направен, за да се честват онези малки герои, които са се сблъскали с тази болест и по един или друг начин са излезнали от нея.

Не го знаете, защото медиите не го говорят. Или, както живо се е позаинтересувала една журналистка – “Има ли скандал тука, има ли?”

К’во ше ми навират болни тъжни деца, които ше ми развалят вечерта тука с’я … Аз съм седн’ал тука да ям и да пия, да са веселА, те …

Не всички мислят така, разбира се. Но, за съжаление, отново са малцинство.

Е, вече го знаете, за това поне на този ден, можете да се помолите за тези деца и семействата им. Те имат нужда от това.

А знаехте ли, че всяка година в Москва се организират Олимпийски игри за деца с онкохематологични заболявания? … Мда … Отново няма лошо, че не знаете, но това е факт. Тази година нашите деца спечелиха много медали. И, когато се прибраха от Москва, на летището освен родителите им, никой не ги чакаше. Знаете ли защо? Точно така, прави сте – защото няма скандал.

Тъжна, тъжна държава …

0

Любов е, когато…

Posted by deni4ero on February 14, 2016 in лични |

Любов е, когато той пренебрегне своята почивка, за да си починеш ти.

Любов е, когато той простре прането… макар и артистично…

Любов е, когато той се съгласи да гледа слаб романтичен филм заради теб.

Любов е, когато той ти сготви най-вкусната супа евър.

Любов е, когато той вдигне чиниите след вечеря.

Любов е, когато ти се довери да караш децата му.

Любов е, когато децата ви те разсмиват и умиляват до сълзи.

Любов е, когато той се среше на път, ти жертвоготовно поправяш тази несправедливост, а той няма нищо против.

Любов е, когато Един Мъж вися на кръст заради теб, ти Му обърна гръб, но Той продължи да те обича.

Това е любовта.

1

22/365 или LeeNeeAnn-дия на 10

Posted by deni4ero on January 23, 2016 in лични |

Десет години минаха сякаш беше вчера. Години, в които ни разхождахте из София и света… Учихте ни как се лети с ‘парашута’ на Дачи. Години, в които дружно спорихме романтик ли е Ник, или не (спор, който продължава успешно и днес). Години, в които ни показвахте човеколюбие и топяхте сърца. Life skills. Години, в които ни показвахте сърцата си чрез вашите фотографии. Живот от сърце. Живот със сърце.

Приказките заслужават отделен абзац.  Речникът. Колко неука съм била до момента … Поредно доказателсво, че човек се учи, докато е жив!

Помня, когато ви нарисувах роза. Сега нямах време да рисувам, но, пък успях да дойдам, което ме радва още повече. Чувствам се като представителна извадка на Фон Отворкови.

Няма да се впускам в пожелания, но, все пак, ще си пожелая мъничко егоистично – ‘ма, списвайте по-често, де, хорааа.

Обичам ви 🙂

0

19/365 или Къщата на загадките.

Posted by deni4ero on January 19, 2016 in лични |

Преди две седмици получихме покана за час-два след работа, на която ни канеха да присъстваме, като мотивът беше, че ще се обсъждат важни служебни дела. Улисана в най-различни други главоблъсканици и тревоги, тотално изключих за нея. Докато не дойде време за нея.

Бяхме 5. Тръгнахме пет. Пътят до целта беше кошмарен. На шофьора ни му беше замръзнало стъклото и през част от пътя се наложи да го почистваме. Някъде при почистването си загубих ръкавицата. Трескаво се питахме и чудехме какво може да има на тази улица, че да ходим там. Гласно започнах да изреждам – два-три магазина за втора употреба, едно заведение, книжарница, която най-вероятно е затворила и къщи, както и малка община, която китно се беше намърдала в началото на улицата. Намерихме търсеният номер. Висока къща във възрожденски стил. С голям двор. А. натисна звънеца Domus Rebus и тръгнахме навътре. След всички кримални филми, които сме гледали, никак не ми се влизаше в тъмния студен двор. Между другото не само дворът беше студен. Витите стълби нагоре също бяха студени. Посрещна ни приятен усмихнат глас, който беше последван и много красиво къдраво момиче, което ни прикани да сме си оставили чантите и палтата в ей онова малко стайче. 3/4 от съществото ми пищеше от ужас, но мъжествено не си признавах. Дори не знаех за какво става дума. Красивото момиче ни даде да прочетем нещо, което тя знаеше на изуст, чес’но! Каза ни, че ще ни заключи в някаква стая, където сме щели да търсим улики, кодове, да сме отключвали катинари, пък некви катинари щели да бъдат различни от други катинари и като сме били намерили некви улики, те повече нямало да ни вършат работа и т.н., и т.н. Мозъкът ми се въртеше като спирала около всичките й думи и колкото и красиво да се усмихваше, не можех да се оттърва от чувстовто, че всеки момент ще ни хвърли на скорпионите. Фактът, че не знаех какво се случва или какво ще се случи, ако не успеем да се справим за 60 минути, ме подлудяваше. Какво се случва, всъщност, ако не успеем – не ни пускате ток, нали? Форт Бояр не излизаше от ума ми. И ме плашеше все повече. После ни дадоха и да сме подпишели, че сме запознати с всичко. О, Господи! Аз имам две деца и прекрасен съпруг, какво ми се причинява? Като за капак, ни дадоха черни превръзки да си сложим на очите. И тръгнахме. Хванати рамо за рамо. Тръгнахме пет. Знаете – каквото ти мисли съзнанието, едва ли някой друг може да ти го причини. Моето съзнание ми казваше как всеки момент ще се блъсна в някоя стена и ще се прекатуря през стръмно стълбище надолу. Стъпка по стъпка, сантиметър по сантиметър стигнахме до Стаята, в която трябваше да си търсим уликите, които да ни изкарат навън. Чу се зловещо, злокобно отброяване, махнахме превръзките и се озовахме в тъмна стая с безкрайно слаба приглушена светлина, от където започна приключението, наречено Domus Rebus. Посрещна ни красива френска мелодия, която ни съпровождаше през целия път на търсене и намиране на следи, кодове и знаци, чрез които да излезеш от стаята …

Страхотно преживяване! Препоръчвам.

След като се прибрах вкъщи и разказах, Деница пощуря от кеф и желание и тя да отиде. Не спря да говори цели 1.58 минути за това. Добре, че заспа, но съм убедена, че утре пак ще крои планове за това. Просто имах невъздържаността да й кажа, че може да й организирам там рождения ден. И това ще е наистина невероятно преживяване!

Идете и вижте …

 

0

6/365

Posted by deni4ero on January 6, 2016 in лични |
И ето ме, на 40 години играя игра на телефона. Всъщност, не играя. Свиря. Творя. Или поне така се виждам в моето въображение. Деница снощи ме зариби на някаква играя и … сега ми се сърди, че съм по-добра от нея. Постояно ме пита на кое ниво съм, а аз дори не знам как се прави това с минаването на нива. Просто свиря. Ако ме видите, може и да видите прегърбена стара жена гони с два пръста черни клавиши по екрана на телефона, но аз виждам развълнувана жена, която свири разпалено. То не е Шопен, то не е Moцарт, то не е нещо друго …
Обаче какво ме ползва като лютата малка македонка люто ми се сърди и ми се кара за всичко …
Толкова съм добра 😀

0

1/365

Posted by deni4ero on January 1, 2016 in лични |

И така, дойде новата година. Не знам дали е много чакана, дали е избързала за някого или се е забавила елегантно за друг, но тя е тук и е факт.

Тази година съм решила всеки ден да я отбелязвам с нещо, което се е случило. Проектът 365/365. На моменти мисълта, че “Какво, пък, толкова се случва всеки ден, че да се отбелязва?” ме спира, но чудото на живота ми дава надежда.

*
3

Рождество е!

Posted by deni4ero on December 25, 2015 in лични |

8aa269ef3478bd4353c742bf2a50f1c1

Рождество е!

Развълнувано ми е. Много ми е развълнувано. И ми е тръжествено. От една седмица си тананикам  (аз постоянно си тананикам), но този път тържествено си тананикам. Дори една сутрин от пет сутринта тържествено си тананиках. И беше много яко. 

Рождество е!

Най-вълнуващият рожден ден! Най-вълшебният. Най-чаканият. Най-радостният. Най-спокойният. Най-усмихнатият. Рожденият ден, събрал всички рождени дни в себе си. Рожденият ден, който дава смисъл на всички останали рождени дни.

Днес, докато украсявах елхата ( дааа, знам, късно я украсих, ще се срамувам в ъгъла по-късно), отново пеех тържествено рождествени песни. Много усмихнато. Минах през няколко стила – от бийтбокс до джаз и соул и отново ми беше спокойно и вълнуващо, и тържествено, и усмихнато, защото е Рождество. 

Защото това е празникът, в който дори и да искаш да отидеш и да убиеш оня бог, който толкова те тормози с “прави това” и “не прави онова”, виждаш … осъзнаваш, че това е Богът, който толкова много те обича, че заряза всичко (слава, богатство, върховенство, владее вселената и вечността …) само и само, за да дойде и да те прегърне и да ти каже, че те обича, че ще пребори всеки твой страх и ще го победи. Че за Него и най-лютата битка, в която участваш, е като да смачка лист хартия. Дойде, за да попие сълзите ти и на тяхно място да сложи усмивка. Дойде, за да премахне болката и тревогата от сърцето ти и на тяхно място да постави спокойствие и надежда.

Рождество е 🙂

Зарадвайте се, хора! Зарадвайте се и пейте! Пейте и танцувайте в прослава на Бога, Който пренебрегна Себе Си, смачка его-то си и ни показа колко страхотен, любящ и невероятен Е. Аз така ще направя. Не само ще тананикам, но ще пея с цяло гърло. Защото Той го заслужава 🙂

Бъдете благословени!

 

 

Copyright © 2007-2016 Deni4ero's Weblog All rights reserved.
This site is using the Desk Mess Mirrored theme, v2.5, from BuyNowShop.com.